Превод от статия на
www.jazzprofessional.com
Мишел Петручани (Michel Petrucciani) е роден в италианско семейство на музиканти, в град
Монпелие, Франция. Като дете е свирил на барабани, заедно с баща си Тони (китарист) и
брат си Луис (басист).
По
рождение Мишел страда от болестта “osteogenesis imperfecta”, позната още като „стъклени
кости” –
заболяване, което спира растежа (бил е висок под 1 метър и е тежал 22-23 кг.) и
отслабва костите.
На 4-годишна
възраст Петручани открива пианото. Една вечер, гледайки за пръв път изпълнение
на Дюк Елингтън по телевизията, малкото момче казва: „Искам да свиря така!”. Същата година, малкият Мишел получава пиано
– играчка за Коледа. Като я видял той взел чук и счупил играчката на парчета,
след което казал: „Искам истинско пиано!”.
Тогава баща му Тони купува старо, раздрънкано пиано, на което прави
приспособление, с което синът му да може да стига педалите. Петручани учи пиано
в продължение на 8 години, след което насочва вниманието си към джаз-музиката,
тъй като обича да импровизира и да създава своя, собствена музика. След като
навършва 30 години, малкият-голям пианист отдава почит на човека, който пръв му
дава вдъхновение и любов към пианото, в солов албум, наречен „Promenade With Duke”. По-късно,
през 1992 г. Мишел прави турне, заедно със своя баща, наречено „Like Father, Like Son”, с което иска да покаже
обичта и признателността към човека, който му е помагал най-много.
На
тринадесет годишна възраст, Петручани изнася първият си концерт на Cliousclat Festival. Поради болестта си
той е занесен на ръце до сцената, където свири на роял, с приспособленията, с
които може да натиска педалите. Заболяването не засяга ръцете на музиканта и
той свири с удивителни енергия и
ентусиазъм. Организатор на фестивала е американския тромпетист Кларк Тери,
който се нуждае от пианист. Когато Петручани му предлага услугите си, Тери
помислил, че това е шега и казал: „Свири
блус.” Пианистът веднага засвирил. Като чул музиката Кларк Тери прегърнал
радостно Мишел. Това е моментът, в който започва кариерата на Мишел Петручани.
Следва продължение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар